грешни завои постоянно правя,
обрекла се на меланхолия нищожна
и дебна живота зад ъглите -
сърцето му коварно да изтръгна.

някак сама да съм желая.
да забравя спомени, битки и утехи.
кому са нужни те, когато душата
кучешки вой надава всекидневно?

какво очаква се от вечен враг един
на човечеството? да страда ли за неговите
мисли грешни, да се затваря ли в себе си,
заради нечиите грешки? да живее ли...

...или да умира?

постоянно си пресичаме пътищата.
аз на някъде и ти - нататък.
взираме се непрогледно в мрака,
тънем в забрава и чакаме от съдбата
отговори на всичките наши въпроси.

да бъдем смели време не ни остава.
затваряме се, стискаме зъби и пак
наново всеки ден, дорде не се изморим
и не положим глави на някакви си
блянове стари, търсейки утеха.

тихи сме - знам. впечатление на света
около нас не правим, нивга не ще бъдем
герои, нито спасение в нас ще откриват.
а пък и залеза - по-красив от нас е даже.
но някак не открием ли път един,
все ще се пресичаме, обич.
аз нататък и ти - на някъде далеч.

нямаше кой да ни каже

в този смахнах град на невежи, 

дъждът вали сякаш вече 100 години и

под упреци и зли хора, озлобени,

мъчим се сърцата си да предпазим.

кога светът превърна се в безсмислен,

а аз самата в отхвърлена мида на брега? 

така е мрачно навън, а вярата отиде си

без пощада, без жал и без сълзи. 

очаквам тя да се завърне, носеща 

малко пролет и лято за утеха, че 

омръзва този студ горчив, когато няма

с кого да го споделиш и душата ранена

да плаче под освирепелите облаци черни.  

в ледения дом - няма ли кой да дойде? 

как се обърнаха нещата и мечтите детски

в пореден фалш на съдбата се превърнаха.

не е важно как се умира, чувам на сцената,

важно е как се живее.. но кой научи ме

да живея без лъжа на тоя свят? 

привикнах към навика вреден все да съм цяла,
привикнах към думи, поезия и заучени фрази,
а все забравям, че млада съм, а и луда (не малко),
че светът очаква ме, че и животът пред мен е,
мята ми и бясно гневи се, че все го пропускам през
пръсти, че все го дебна по ъглите и очаквам той
да ме спаси. привикнах да мълча и плахо светулките
да гоня наместо да ги дърпам силно за крилата и да
им крещя: "почакайте, почакайте! вземете ме със вас!"
привикнах към обич и добрина, а все забравям, че
озовах се във грешното време и то не ще ми прости
за безразличието, че то ме тика към бездни дълбоки,
а аз глухо му се извинявам за недоразумението.
докато навън облаци играят и слънцето пече високо,
нечия песен игриво зазвучава и този скучен делник
на рамото ми опрял си е главата, "на къде така",
го питам аз, а той учтиво промълвява, че съжалява
и хуква да ме гони из хилядите безсмислени животи.
почакай, казвам - не ще живея вечно,
                                                пусни ми сега да си ида.